Протегнах ръце с надеждата да напипам нещо. Врата? Нищо. Пристъпих бавно напред. Шляп-шляп, на пода имаше вода. Продължих, а с всяка стъпка шепотът оттекваше все по-надълбоко в съзнанието ми. Паниката се надигаше в мен. Къде и как по дяволите се озовах тук?!?
Ръцете ми, треперейки, търсеха в празнотата спасението ми. Стена! Малко облекчение. Продължих по протежението ѝ. Обувките ми бяха подгизнали и тежки, всяка крачка ми костваше огромни усилия.
Шепотът се бе превърнал в засилващ се с всяка крачка говор – хаотичен, безспирен, влудяващ.
Сърцето ми ускоряваше ритъма си, главата ми пулсираше, тялото ми се тресеше от топли и студени тръпки.
Напипах нещо на студената влажна стена – ключ за лампа? „Щрак!”
Застинах.
Вцепених се.
Гледката...
Пред мен се откриваше най-ужасяващата гледка! Подът – той бе покрит с кръв! Наситено червен цвят... навсякъде около мен. И ...кръвта бе моя?!? На гърдите ми зееше дупка, виждах разкъсаната си тъкан, виждах белите си дробове, виждах костите си, но не и сърцето си. Но как бях жива?! Какво ставаше с мен? Нали до преди малко чувах и усещах пулса си?!?
„Туп-туп-туп” – сърцето ми.
- Чувствам се пренебрегната, знаеш ли? Особено при факта, че държа животът ти в ръцете си... – мъркащ глас се обади. Пред себе си видях кукла, ЖИВА кукла, която стискаше ПУЛСИРАЩОТО ми сърце. Седеше на легло точно като моето, носеше шапка и дълга рокля, едното ѝ око го нямаше, заместваха го крива линия от шевове, другото ѝ вместо зеница имаше мерник, на устата и брадичката ѝ личаха засъхнали струйки кръв. От едната ѝ страна висеше огромен капан за сънища, направен от пера и черепи на хора. От другата – голям часовник с верига, спускаща се от тавана, се поклащаше в ритъм. Стрелките показваха три часа.
- Коя..какво..как.. – заеквах. Не знаех кои отговори наистина искам да знам.
- Шшт, не, не. Не питай. Знай и запомни само едно:
„Тик-так, тик-так,
Времето лети,
Чакай знак.
Тик-так, тик-так,
Щом вечно заспиш ти,
Добре дошла в моя свят.”
-Но... защо аз...
-Ще разбереш щом умреш! – каза тя развеселена, засмя се и щракна с пръсти. Тихият ѝ смях се превърна в ехо, заглъхващо в мрака.
„Щрак!” и отново бях в леглото си. Плувнала в пот, но цяла и жива. Още бе нощ.
Три часът и една минута.
-------------------------------------------
Ако стигнете до края, опитах в нов за мен стил. Разказчето е повлияно от мой кошмар, който се оказа доста продуктивен материал :D
Тагове:
01.09.2014 00:46
Относно предишния ти постинг: не приемай съвета на vukovska. Все още си твърде млада и кошмарите все още не са те притиснали в задънената улица на живота. Има време да станеш циник, но то не е настъпило.
Тик-так. Чакай знак :-))