„Тик-так, тик-так, времето лети, чакай знак, тик-так...” – чувах го в мрака, тих шепот, в ритъм с тиктакането на часовник. Не знаех къде съм, но явно бях в стая. Влажна, студена, със застоял въздух, зловещо притихнала и непрогледно тъмна.

Протегнах ръце с надеждата да напипам нещо. Врата? Нищо. Пристъпих бавно напред. Шляп-шляп, на пода имаше вода. Продължих, а с всяка стъпка шепотът оттекваше все по-надълбоко в съзнанието ми. Паниката се надигаше в мен. Къде и как по дяволите се озовах тук?!?

Ръцете ми, треперейки, търсеха в празнотата спасението ми. Стена! Малко облекчение. Продължих по протежението ѝ. Обувките ми бяха подгизнали и тежки, всяка крачка ми костваше огромни усилия.

Шепотът се бе превърнал в засилващ се с всяка крачка говор – хаотичен, безспирен, влудяващ.

Сърцето ми ускоряваше ритъма си, главата ми пулсираше, тялото ми се тресеше от топли и студени тръпки.

Напипах нещо на студената влажна стена – ключ за лампа? „Щрак!”

Застинах.

Вцепених се.

Гледката...

Пред мен се откриваше най-ужасяващата гледка! Подът – той бе покрит с кръв! Наситено червен цвят... навсякъде около мен. И ...кръвта бе моя?!? На гърдите ми зееше дупка, виждах разкъсаната си тъкан, виждах белите си дробове, виждах костите си, но не и сърцето си. Но как бях жива?! Какво ставаше с мен? Нали до преди малко чувах и усещах пулса си?!?

„Туп-туп-туп” – сърцето ми.

- Чувствам се пренебрегната, знаеш ли? Особено при факта, че държа животът ти в ръцете си... – мъркащ глас се обади. Пред себе си видях кукла, ЖИВА кукла, която стискаше ПУЛСИРАЩОТО ми сърце. Седеше на легло точно като моето, носеше шапка и дълга рокля, едното ѝ око го нямаше, заместваха го крива линия от шевове, другото ѝ вместо зеница имаше мерник, на устата и брадичката ѝ личаха засъхнали струйки кръв. От едната ѝ страна висеше огромен капан за сънища, направен от пера и черепи на хора. От другата – голям часовник с верига, спускаща се от тавана, се поклащаше в ритъм. Стрелките показваха три часа.

- Коя..какво..как.. – заеквах. Не знаех кои отговори наистина искам да знам.

- Шшт, не, не. Не питай. Знай и запомни само едно:

„Тик-так, тик-так,

Времето лети,

Чакай знак.

Тик-так, тик-так,

Щом вечно заспиш ти,

Добре дошла в моя свят.”

-Но... защо аз...

-Ще разбереш щом умреш! – каза тя развеселена, засмя се и щракна с пръсти. Тихият ѝ смях се превърна в ехо, заглъхващо в мрака.

„Щрак!” и отново бях в леглото си. Плувнала в пот, но цяла и жива. Още бе нощ.

Три часът и една минута.

-------------------------------------------
Ако стигнете до края, опитах в нов за мен стил. Разказчето е повлияно от мой кошмар, който се оказа доста продуктивен материал :D 

Личи си, че все още сякаш се опитваш да намериш стила, който да ти допадне.

Относно предишния ти постинг: не приемай съвета на vukovska. Все още си твърде млада и кошмарите все още не са те притиснали в задънената улица на живота. Има време да станеш циник, но то не е настъпило.
Тик-так. Чакай знак :-))

Благодаря много за мнението, да, все още ми е "леко на душата" и гледам на света от по-друг ъгъл :)

Невинният начин, по който го разказваш и който впрочем е характерният стил на кошмарите така, както сами идват, е много добра находка. Поздрав :)