Сядам на влажната трева. Тишина. Чува се само полската песен на щурците. В далечината последните светлини в селото угасват.Поглеждам нагоре към нощното небе – Звездният спектакъл е започнал. Стотици светещи точици проблясват над мен. Припомням си съзвездията, търся определени любими звезди, чакам изгрева на други на небосвода... Забравям за останалия свят  и сякаш се приближавам все повече до звездите. Сещате ли се, когато се гмуркате и плувате все по-надълбоко, как чувствате налягането да ви стиска и да се опитва да ви смачка? Същото чувствам и когато гледам към звездите.  Усещам как главата ми се замайва, чувствам тежестта на небето да ме връхлита, прави ме толкова малка и нищожна... Задъхвам се, но продължавам да се взирам, опитвам се да запомня всеки детайл, защото утре отново се връщам в града, където завесите на спектакъла са винаги спуснати.