Загасващи въглени, прах, дим. Полъх на вятър. Събудена от съня си, понесена в буен танц с порива, пепелта се издигаше към небето, а после, изоставена, падаше бавно. Червенината на въглените за момент се засилваше, вдъхваше им живот, разпалваше първите пламъчета, но бе твърде немощна за огън. Тишина, спокойствие, безвремие...

Ако те оставя да пазиш огнището, ако ти позволя да разпалиш огън, ще успееш ли да го поддържаш, или ще изгасиш и последните загасващи въглени?