Как ми се иска да поема по прашния стар черен път, водещ до малките и запазени китни селца, все още спазващи традициите и обичаите. Да опозная хората там. Да се зарадвам на стара двойка на преклонна възраст, вървяща бавно по стръмната улица, придържайки се един друг и говорейки на висок глас, за да се чуят. Да се усмихна в отговор на техните топли усмивки. Да отида в местния магазин и да си купя традиционно и домашно приготвено ядене. Да разговарям с привеливите и вечно засмяни хора, защото в малките селца и проблемите са малко, а хората знаят как да се насладят на живота, дори без да имат всичката техника. Да снимам старите къщи, които след толкова много години, отново ще изглеждат добре поддържани от стопаните си. Да помогна на стопанката на къщата, в която ще ме приютят за вечерта. Да разпитам стопанина за живота в селото. Да попитам какво всъщност е нужно наистина на човек за щастието? Какво е любовта и как се съхранява? Сигурна съм, че точно в малките селца се крият тези отогвори. Там, където и с малко хората знаят как да получат достатъчно и да са благодарни. Там, където винаги ще бъдеш приет, независимо какъв си и ще намериш закрила.
За какво да искам блясъка на големия град, когато той няма да ме направи щастлива? Защо да искам да съм роб на технологии и да се комплексирам от наложилите се идеали? Щастието се крие в простотата на нещата. В това да се опитваш да направиш хората около теб по-щастливи, да им покажеш обичта си и че те е грижа за тях. Не е нужно да сваляш звезди, нито да купуваш скъпоценности. Да се събудиш и да направиш чаша кафе, да купиш спонтанно нещо, защото ти е напомнило на близък човек и да му го подариш, да изненадаш приятел след първия му работен ден със скромна вечеря... нима това няма да ни направи по-щастливи?
